За мен

Моята снимка
Здравейте, аз съм Деси, студентка по журналистика, трета година в НБУ. Това е моят блог, чрез който ще споделям личните си писания, произведения, впечатления и терзания, за всичко,което ме вълнува, впечатлява, натъжава и ...абе всичко, за което се сетя! Have fun ;)))

понеделник, 20 юни 2011 г.

Сън в съня - сценарий за филм от D`Angel

-         Хайде Ники, закъсняваш за училище. Побързай. Чакам те в колата.
Асен допи последната глътка кафе, остави вестника на масата, целуна Соня и излезна.
-         Чао мамо.
-         Ето ти закуската миличък. Успех в училище.
Соня целуна Ники по челото, оправи нежно косата му и се усмихна. Николай хукна към колата, където го чакаше баща му. Усмихвайки се, Соня махаше на прага на вратата.
-         Е момчето ми, имаш ли контролни днес?
-         Ммм коя дата сме?
-         15 май.
-         А значи нямам, но пък трябва да ме изпитват по история.
-         Ти научи ли? Я ми разкажи урока.
Ники се понамръщи малко, но започна да разказва урока на баща си...
-         „Хан Омуртаг  е български владетел, син на хан Крум, управлява България от 814 до ...” Таткооооо внимавай.......
Силен сблъсък прекъсна разказа на момчето. Сякаш някаква сила издърпа яростно колата в дясно и тя се заби в стълб.
-         Ники, Ники, Никиииииииии... – крещеше Асен, гледаше в небето с очи, преливащи от сълзи и сякаш се молеше Ники да помръдне...

-         Никиии... – Малйкъл отвори очи. Той лежеше сам на спалнята, облян в пот и задъхан. Стана бързо и изтича надолу по стъплата. За щастие Соня и Ники седяха на масата и закусваха.
-         Ха ха ха, мамо виж какво написах с кетчупа на филийката...
Асен прегърна силно детето и изтри сълзите от съня си.
-         Какво има скъпи? Пак ли сънува кошмар? – попита Соня.
-         Да. Пак сънувах. – отговори Асен с усмивка.
-         Хайде Ники отиди да  си вземеш раницата и да се приготвиш за училище. Какво сънува този път скъпи?
-         Сънувах, че карам Ники на училище и ... – разказваше Асен на жена си.
-         Асене, мисля че трябва да отидеш да те прегледат, при специалист. Това не е нормално, всяка нощ да сънуваш кошмари, свързани с мен и сина ти. Как умираме, изчезваме, горим и така нататък. Пълни глупости.
-         Да права си, найстина трябва да отида при психолог. Сънищата са толкова реални и стават все по-истински с всеки следващ, не мога да различа реалността от сънищата си вече. Толкова се измъчвам и ме боли, ами ако това е някакво видение и наистина ви загубя.
-         О Асене престани, никога няма да ни загубиш! Ние сме с теб, живи сме и те обичаме, това са само глупави кошмари. По-добре отиди на лекар днес да ти изпише някакви хапчета или там нещо такова да се поуспокоиш. Може би е на нервна основа, много работиш напоследък.
-         Добре скъпа, но все пак закарай на училище Ники ти днес.
-         Дооообре, но само да не си измисляш тези истории за да ме караш да върша неща, вместо теб. – усмихна се Соня.
-         Стига знаеш, че не е така. Мислиш ли, че на мен ми е лесно.
-         Добре, хайде до довечера и не забравяй за хапчетата. Хайде Ники, днес аз ще те карам на училище скъпи.
-         Чао момчето ми. – Асен прегърна сина си и го целуна.
Соня и момчето изленаха, качиха се в колата и потеглиха към училището. Асен си сипа чаша кафе и започна да прелиства сутрешния вестник. След като изпи кафето отиде до банята, изми лицето си, зъбите и се избръсна. Облече се и излезна.


-         Асен Владимиров ваш ред е заповядайте, д-р Петров Ви очаква.
-         Добър ден докторе.
-         Заповядайте, седнете. Какъв е вашият проблем. До колкото разбрах става въпрос за сънищата Ви.
-         Да, точно така. Всяка нощ сънувам как изгубвам жена си или детето си и не мога да ги спася. Сънищата са толкова реални и истински, че дори когато се събудя не съм сигурен, че е сън докато не ги видя. Много ме измъчват, но от друга страна пък ме карат да се чувствам щастлив, когато се събудя, че имам семейство и то е прекрасно и е до мен. Но все пак бих искал да ми препоръчате нещо за успокоение или някаква терапия, която да премахне кошмарите и да бъда спокоен и в съня си.
-         Добре г-н Владимиров, какво работите?
-         Адвокат съм.
-         Добре, а имате ли някакви проблеми със семейството, колегите, приятелите, нещо, което да Ви притеснява в реалния живот?
-         Ами не, колкото и да е странно в работата нямам проблеми. Може и да имам врагове, но те ни ми пречат, все пак работата ми е такава. Но мисля, че сънищата  ми нямат връзка с работата. Аз сънувам само семейство си, а с тях всичко е ОК, нямам проблеми нито със съпругата си, нито със сина си.
-         Различни ли са сънищата или всеки път е един и същ кошмар?
-         Ами всеки път са различни, което е още по-лошо. Ако беше един и същ, поне щях да знам че сънувам.
-         А помните ли ги?
-         Да всичките ги помня. Сякаш наистина съм ги преживял.
-         От кога започнаха кошмарите?
-         От  скоро.
-         А спомняте ли си да е имало някаква причина, която да е породила тези кошмари. Някой, когото сте срещнали или нещо, което да  Ви се  е случило през деня?
-         Ами беше един обикновен делничен ден...

„Хайде колега, лека вечер и да не забравиш документите за делото утре.”  Тръгнах си от офиса, качих се в колата и тръгнах към вкъщи. По пътя, на един светофар се заслушах в песента на един бездомник, който свиреше на тротоара. След това се прибрах, вечеряхме със семейството ми и си легнах. Това беше всичко, нищо особено и необикновено не се е случило. Тази нощ сънувах и първият си кошмар, че загубвам съпругати си в пожар и не мога да я спася. Тя гореше а аз нямах сили да викам, задушавах се.

-         Добре г-н Владимиров, мисля, че решението на проблема е в това Вие да успеете да се противопоставите на сънищата си, да осъзнаете, че това е просто кошмар, че няма връзка с реалността. Имате нужда от малко почивка. Но нека да помисля още малко и да се видим утре. Заповядайте отново в 11:00 часа. Приятен ден и Ви пожелавам спокойни сънища.
-         Благодаря Ви докторе и аз искрено се надявам. Довиждане.
Асен си тръгна от кабинета на психолога и се запъти към адвокатстката си кантора. Имаше едно дело и няколко срещи с клиенти, така премина денят му. Натоварено, но спокойно. Към 18:30 часа, след като приключи с работата за днес Асен си тръгна от офиса към дома. Докато отиваше към паркинга за да вземе колата си, той мислеше за бездомният старец, който беше видял да свири преди няколко дни. Замисли се, че може би той има връзка с кошмарите, които сънува. Дори си помисли, че песента, която е свирил тогава, може да му е повлияла, да го е хипнотизирала и това да е причината за сънищата му. Докато караше по пътя, светофарът отново светна червено и Асен спря и зачака на опашката. В този момент отново чу звуците на китара и гласът на бездомникът. 

„Ще може ли някой да сподели
първия залез и после вълни,
ще седна, ще пуша и ще помълча,
широко отворил очи ще поспя.
Тихо ще скрия луната с ръка,
после ще търся шумът на река,
ще седна, ще пуша и ще помълча,
широко отворил очи ще поспя...”
Тогава Асен отби колата в дясно и паркира. Слезе и се запъти към стареца. Пусна 5 лева в кутията пред него и изчака да свърши песента.
-         Извинете може ли да Ви попитам нещо?  Преди няколко дни Ви чух как свирите и от тогава започнах да сънувам кошмари. Незнам дали има връзка със песента Ви, но чувам че пеете за сънищата.
-         Ха ха, човече всичко е един сън, целият ни живот. Всичко е сън в съня, просто някой хора се събуждат навреме, а някои – не. Време е и ти да се събудиш... Пич ти сънуваш. Аз отдавна вече не съм на този свят, няма ме. С кого разговаряш?
-         Но как аз те виждам, чувам те. Ти си тук, докосвам те.
-         И все пак, послушай ме, ти сънуваш...Пожелавам ти да се събудиш. Скоро, преди да си се побъркал.
-         Но как? Как да се науча да различавам съня от реалността? Как да спря кошмарите, които сънувам всяка нощ?
-         А замислял ли си се, че може реалността да са кошмарите ти, а сега да сънуваш? Когато вече спреш да ме виждаш и чуваш, тогава ще разбереш, че не сънуваш.
Стареца отново засвири песента, Асен го погледна отчаяно и си тръгна. Качи се в колата и се забърза към дома. Той бързаше, защото очакваше с нетърпение да се прибере, да прегърне сина си, съпругатада си и да и разкаже за странния ден и срещата с просяка. Мислейки за всичко това, той беше прекъснат от извъняването на телефонът му.
-         Ало, г-н Владимиров?
-         Да аз съм.
-         Имам една неприятна новина за Вас. Съпругата Ви и синът Ви са катастрофирали по-рано този ден и са в болница „Св. Марина”. Извиняваме се, че Ви съобщаваме чак сега, но едва сега открихме името и телефонът Ви...
От шока, Асен изпуска телфона и тръгва с пълна газ към болницата, без дори да знае дали семейството му е оцеляло. Навън вали, от очите на Асен се стичат сълзи, дъждовните капки се забиват с всичка сила в предното съкло на колата, а по радиото пускат песента „Сън в съня”, която просякът свиреше. Тогава Асен спира колата по средата на пътя и започва да крещи с треперещ глас: „Нека се събудя, нека свърши най-накрая този ужасен кошмар. Знам, че сънувам! Въпреки, че изглежда реално, знам че всичко това е един ужасен сън и сега ще се събудя, ще прегърна Соня и Ники и ще си сипя кафе.” Асен стоеше и чакаше да се събуди. За първи път той се опитваше да се противопостави на съня си, да не повярва в него и да не го досънува. Седеше в колата под дъжда и чакаше да се събуди. Телефонът му отново извъня.

-         Г-н Владимиров моля Ви, побързайте, губим синът Ви. Трябва да му прелеем от вашата кръв.
Асен затвори телефона, увеличи песента и се опита да запази спокойствие. Започна да си бие шамари, да се щипе и да  крещи. „Трябва да се събудя” – крещеше той. Песента свърши, но Асен още не се събуждаше. Тогава той отново запали колата и продължи към болницата.

-         Търся Соня и Ники Владимирови. На кой етаж са?
-         А Вие кой сте господине?
-         Аз съм Асен Владимиров, съпругат на Соня и бащата на Ники.
-         Добре на 5 етаж са.
Асен беше спокоен, той беше убеден, че сънува, че всичко това не може да му се случва и че е поредният ужасен кошмар, който скоро ще свърши. Без да бърза той се качи на 5 етаж, където го посрещна човек с бяла престилка.
-         Г-н Владимиров?
-         Да аз съм.

-         Много съжалявам, опитахме всичко възможно, но не успяхме да намерим човек със същата група кръв, като тази на синът Ви. Вие бяхте единствения шанс той да оживее, но закъсняхте. Синът Ви издъхне преди 7 минути.
-         Къде е жена ми?
-         Слава Богу тя е добре и е в съзнание, в стая 509 е. Ето там. Току що и съобщихме и на нея лошата новина и тя питаше за Вас.
Асен се затича към стаята. Влезна а вътре Соня плачеше и се гърчеше от от страдания.
-         Асене къде подяволите беше????? Защо се забави? Защооооо? Ники вече го няма! Защооо?
Асен се приближи и я прегърна силно.
-         Соня, миличка, спокойно това е само един сън. Още един пореден кошмар, който сънувам. Днес ходих на психолог, той ми каза, че трябва да им се противопоставя...
-         Ти не си добре! Ти си луд! Това не е кошмар!!!! Синът ти наистина го няма вече! Кошмарът ти се сбъдна!!!
-         Не скъпа, сигурен съм – Асен продължаваше да  стиска Соня – сега ще се събудя, успокой се малко и изчакай. Сигурен съм.
Изтощена от плач, Соня заспа. Асен погледна календарът и видя, че днес е 15 май, датата която беше и в последният му сън. Видя раницата на синът си, която беше оставена на стола, отвори я и извади тетрадката му по история. С ръкописни букви на последната страница Ники беше написал „Изпитване по история на 15 май – урока за Хан Омуртаг”. Тогава Асен се разколеба. Ами ако сънят му е бил някакъв знак, че това ще се случи и сега той не сънува, а това е реалността и той е направил грешката да я помисли за сън? „Не неможе да е истина, не може аз да съм виновен за смъртта на синът си. Неее..” – крещеше Асен.
Навън продължаваше да вали. Асен изтича на улицата и хукна с всички сили към ъгъла, където свиреше старецът. Той знаеше, че ако него го няма, значи не сънува и всичко това се е случило. На ъгъла нямаше никого, освен едно куче. Асен се хвана за главата, падна на колене, погледна нагоре, затвори очите си и извика силно „Неееееееееее.....”.

Когато отвори очи Асен лежеше свит на кълбо и облян в пот. Скочи от леглото, затича се по стъпалата надолу, където Соня и Ники отново закусваха, прегърна момчето и целуна Соня по бузата.
-         Какво има за закуска скъпа?
-         Яйца на очи миличък. Като те гледам днес май си в добро настроение, май не си сънувал кошмар, а?
-         Не мила, сънувах най-ужасния кошмар до сега и именно заради това мисля, че вече достигнах връхната точка в сънищата си и се излекувах. Знаех, че сънувах и знам, че вече никога повече няма да сънувам кошмари. Излекувах се и то сам.
-         Браво, радвам се скъпи.
Асен си сипа чаша кафе, усмихна се и взе сутрешният вестник. Тъй като вече беше 07:20 Соня реши тя да закара Ники на училище. Те излезнаха и се запътиха към колата.
-         Мамо днес ще ме изпитват по история, искаш ли да ти разкажа урока в колата по път към училище?
-         Разбира се Ники. За кой учите сега.
-         За хан Омуртаг.
Асен чу разговора през прозореца. Усмивката изчезна от лицето му и той сякаш се вцепени. Погледна календара и видя, че днес е 15 май. В главата му започнаха да се въртят ужасните картини от сънищата му, катастрофата, старецът, болницата..Той скочи от стола и бързо изтича навън.
-         Соня чакай скъпа. Днес не съм на работа искате ли да прекараме един прекрасен ден в парка... цял ден заедно? А, как ти се струва Ники?
-         Даааааа. – извика радостно момчето.
-         Но скъпи как така не си на работа? Защо? Ники е на училище и ще го изпитват по история. Хайде след като свършат часовете ще го вземем.
-         Нееее имам прекрасна идея за деня, ще пропусне един ден училище. Историята не е най-важното нещо в живота, пък и урока за хан Омуртаг е доста труден. – Асен се усмихна и прегърна Ники и Соня.
Прегърнати и усмихнати тримата тръгнаха надолу по улицата към парка.


Саундтрак на филма ще е песента на група  P.I.F – „Сън в съня”
Посланието на моя филм е това, че понякога сънищата са толкова реални и истински, че ни е трудно да ги различм като такива. Когато ни се случва нещо нереално хубаво, ние не вярваме, че това ни се случва, именно на нас и мислим, че сънуваме. Когато ни се случва нещо адски ужасно и страшно, ние се молим да сънуваме. Но пък ако наистина това е било един ужасен кошмар, когато се събудим сме много щастливи, че това е така и че всичко е било просто един сън, оценяваме много повече хората, които имаме и се радваме много повече на живота. Може би все пак трябва да сънуваме и кошмари понякога за да ни напомнят, за това което имаме и хората, които ни обичат и са до нас.

Бог е невинен - сценарий за филм от D`Angel


Ангел стои на върха на една скала, държи намачкан лист хартия в двете си ръце и с треперещ глас чете:
„За всичко, което се случва на тая земя,
за всяко нещастие, неблагополучие,
за живота, случилия се...
Искам да кажа на мойто момче:
Сине, Бог е невинен!...”
Една сълза бавно се стича по бузата на момчето. Той сгъва намачканият лист хартия, прибира го в джоба на скъсаните си дънки, изтрива сълзите и забързано тръгва по пътечката надолу по скалите.
Ангел задъхан влиза в къщи, където майка му седи на масата и го чака за вечеря. Още от вратата момчето поглежда към нея и с насълзени очи я пита:
-         Мамо къде е татко? Мамо, татко ще се върне ли?
-  Хайде Ачо измий си ръцете и сядай на масата, че супата ще изстине.
- Мамо, стига вече! Искам да знам! Вече съм на 10 години! Кажи ми истината! – ядосан Ангел крещи на майка си.
Мария става от стола, отваря едно шкафче. Вътре има парче хляб, бурканче с мед, малко сол, наполовина пълно шише с олио и кутия с цигари. Изважда последната цигара и нервно я запалва.
-         Ачо, ти знаеш, баща ти много пиеше... Но той беше добър човек и много те обичаше. Мислех си че обича и мен... Но той ни остави самички с теб да се мъчим...
Мария прегръща силно Ангел и се разплаква.
-         Мамо той жив ли е? – несигурен той поглежда в разплаканите очи на майка си. Защо никога не ми говориш за него и криеш истина от мен? Кажи ми искам да знам всичко.
-         Не знам Ачо, не знам... – тежко въздиша Мария. Станах една сутрин и него го нямаше. Единственото, което беше оставил  е писмото за теб, което ти дадох. Нищо повече.


Тази вечер Ангел си легна без да вечеря. Както всяка нощ, той дълго стоеше сам в празната стая, загледан през прозореца, плачеше и се молеше баща му да е жив и някой ден да го открие. „Моля те Господи, върни ми го!” – така завършваше молитвата си всеки път. Лягаше си в студеното легло, въртеше се и мечтаеше.
Майка му също не спеше в другата стая. Тя също плачеше скришом от сина си и тайно се молеше да издържи. Поне тя да издържи. „ Ти се предаде много рано... Защо Господи, защо ми го причиняваш това? Точно на мен? Защо? Ами ако и аз се предам? Ами ако и аз се гръмна и изчезна? Кой ще гледа сина ни? Кой? Ако имаше Бог, той нямаше да позволи това! Няма Бог! Няма Бог!!!! Няма!!!!!!.......” – опитваше се да крещи Мария, но нямаше сили. Давеше се в сълзите си и изморена на края заспиваше.
На сутринта Мария изпрати Ачо за училище и се запъти към кварталния магазин. Мария гледаше жално и гладно към отрупана витрината с кашкавал, сирене и всичко останало.. Тя гледаше цените, а в ръката си стискаше последните 5 лева.
-         За вас какво да бъде? Госпожо?!
-         3 яйца, една бучка сирене, кисело мляко и един хляб.
-         4 лева и 30 стотинки.
Мария подаде 5 лева, взе торбичката, рестото и се запъти към вратата. Загледана в касовата бележка, на входа забързан мъж я блъска и тя изпуска торбичката.
-         Извинете. – каза мъжът и я подмина.
Мария вдигна плика от земята, излезе от магазина и се запъти към вкъщи. Когато тя се прибра, отвори плика и видя, че две от яйцата са счупени. Ядосана тя извади здравото яйце и го удари в стената. Мария се свлече на земята и заплака. „ Господи, не издържам повече! Господи, ако те има, дай ми сили!...” – крещеше Мария и плачеше.
Часът е 12:30, бие звънецът, свършва последният час.
-         Деца, не забравяйте за родителската среща утре. Държа на присъствието и на двамата родители. Ще обсъждаме...
-         Госпожо – прекъсна я Ачо – моят баща няма да може да дойде. Той е на командировка извън града.
-         Добре Ачо, няма проблем тогава, извикай само майка си.
Натъжен и замислен, Ачо си тръгна към вкъщи. От далеч Ангел вижда линейка на улицата пред дома му. Затичва се. В главата му се върти образа на майка му.
-         Какво става? Каква е тази линейка? Къде е мама??? – пита задъхан Ангел.
В този момент вижда как двама мъже изнасят на носилка тялото на майка му. На улицата започват да се струпват все повече и повече хора. Всеки наднича и разпитва останалите за случилото се.
-         Синко, съжалявам много за майка ти. Направихме всичко възможно по силите си, но не успяхме да я спасим. – казва притеснено един от лекарите.
-         Остави ме!!! Ти не си ми баща! Не ми казвай синко! – изкрещява Ангел и облян в сълзи се затичва към скалата, близо до къщата.
Няколко съседки хукват след него, но не успяват да го догонят. Момчето отива на любимото си място, на върха на скалата.
-         Защо Господи, защооооо??? – крещеше малкият Ангел.

След 10 години...

-         Аре бе Ангеле докога ще те чакаме? – провиква се едно момче от групичка, събрала се в някаква изоставена постройка.
-         Чакай че имах среща с един „клиент”. Успях да му пробутам оная трева за 20 кинта. – отвръща Ангел.
-         Браво. Взе ли нови игли?
-         Да.

Момчетата бързо загъват ръкавите, стягат ръцете си с някакъв ластик, забиват спринцовката и вкарват поредната доза хероин в кръвта си. Така преминаваха дните на Ангел. Без да усети, той се беше превърнал в наркозависим. Той вече не вярваше в Бог. Не се молеше и не мечтаеше. Надеждата за баща му беше умряла.
Ангел лежи на леглото, загледан в тавана. Той не мисли за нищо. Просто лежи и гледа. Телефонът му извънява.
-         Ало?
-         Ачо, Филип е. След 30 минути да си на ъгъла. Ще те водим на купон и сме ти приготвили една изненада. Айде.
-         Чакай бе. Каква изненада? Ало?
-         ...
Ангел стана от леглото, отиде в банята, изми очите си и се загледа в образа в огледалото. Изми зъбите си, обръсна се, сложи си одеколон и излезна.
-         Аре бе Ангеле, цял живот все те чакаме.
-         Къде е купона?
-         Хайде тръгвай, ще видиш.
Момчетата се запътиха към определеното място – една къща близо до скалите, където Ангел като малък доста често ходеше. Те отиваха на рожден ден на едно момиче. Когато пристигнаха на купона, те влезнаха първо в тоалетната за да вземат поредната доза.
 Всички са пияни, надрусани и напушени. Музиката е силна и внушаваща. Едно момче шмърка в тоалетнaта кокаин, други трима пушат марихуана в един ъгъл. Едно момиче повръща на двора, други двама се натискат в спалнята.
-         Е каква е изненадата? – пита Ангел.
-         Едно момиче, пич. Ела.... Виж я, не е ли готина?
-         Е кво? Готина е, и кво?
-         Действай. Твоя е.
С чаша в ръка Ангел се отправи към момичето, което стоеше само на масата и пиеше водки. На екс.
Чукаш ли се?
Силвия погледна учудено Ангел.
-         За наздраве? – допълни Ангел.
Момичето се засмя и протегна чаша за наздравица. В следващият момент извади от джоба на дънките си прозрачно пликче с бял прах, личната си карта и една банкнота. Начерта две линии на масата. Сви банкнотата и започна да шмърка.
-         Как се казваш? – попита Силвия.
-         Ангел. А ти?
-         Дявол. Ха ха ха... Искаш ли да да си ходим, тук нещо не ме кефи?
Двамата напуснаха купона и се отправиха към неизвестна посока.

1 месец по-късно...

Сутрин е. Ангел лежи на леглото и мисли. За Сиси. Изпитва хероинов глад, а вече няма пари. Няма и марихуана, която да продаде. Телефонът извънява. SMS. От Сиси: „Ачо бременна съм!!! Трябва да намериш пари за аборт!”. Уплашен Ангел набира с треперещи пръсти номера на Силвия.
-         Сериозно ли говориш? Нали не се шегуваш? Моля те кажи, че се шегуваш.
-         Не, Ачо направих си тест за бременност тази сутрин. – разплакана отговаря Силвия.
-         Ами какво ще правим сега? Аз нямам пари. От къде да намеря?
-         Не знам, не знам, просто намери.
-         Слез пред блока, сега идвам.
Ангел затваря телефона и хуква към блока, в който живее Силвия.
Объркан той тича по улицата и мисли. Спира за секунда, бърка в джоба на якето за да извади цигара. Някакво смачкано листче пада на земята. Ангел го взима, разтваря го и вижда, че това е писмото от неговия баща. Прибира го отново в джоба, разплаква се и с всичка сила се затичва към блока на Силвия. Тя стои, трепереща отпред и плаче. От далече Ангел се провиква:
-         Сиси, обичам те. И ти ме обичаш. Ние ще имаме дете. Няма да правиш аборт. Това е нашето дете. То е Божи дар. Аз няма да бъда като моя баща. Моето дете ще има баща! И това ще съм аз!
Силвия се усмихва и силно прегръща Ангел.
-         Обичам те, Ачо. Благодаря ти. Аз мислех, че не го искаш. Благодаря ти Господи.


1 година по-късно...

Силвия вече е родила. Момче. Казва се Божидар. Тя стои с детето в ръце и гледа през прозореца. На улицата спира кола и от нея слиза Ангел. Затичан, той влиза в къщата и силно прегръща Силвия и детето. Ангел се прибира от едногодишно лечение в комуна за наркомани. Излекуван и напълно изчистен от наркотиците, той започва живота си на чисто. Вярата в Бог отново се е възвърнала в него.
Няколко месеца по-късно Ангел открива, че има рак на черния дроб, в следствие от развития хроничен хепатит С. Ангел скрива от Силвия за болестта. Живеят щастливо още една година, която Ангел напълно отдава на малкият Божидар. След това Ангел умира.
На погребението няма много хора. Всичките приятели на Ангел вече отдавна са починали. Силвия е облечена в черно, с черни очила, които скриват очите и пълни със сълзи. В ръцете си държи малкият Божидар. Тя изважда някакъв лист хартия - единственото нещо, което Ангел оставил преди да си отиде. В него пишело: „Обичам те Силви. Благодаря ти за за всичко. За живота, макар и кратък, който ми подари. И най-вече за Божидар. Намери сили да прочетеш стихотворението, написано по-долу от баща ми, на моето погребение. След това го дай на Божидар. Целувам те. Дръж се!”
С треперещ глас Силвия зачела:
„За всичко, което се случва на тая земя,
за всяко нещастие, неблагополучие,
за живота, случилия се...
Искам да кажа на мойто момче:
Сине, Бог е невинен.
Всичко е защото хората се държат
едни други като с кучета.
Всичко това наоколо
го правят хората.
Борят се да говорят
докато ангелите мълчат.
Спорят  докато истината плаче,
а мойто момче,
Бог е невинен,
Докато истината минава на пръсти
помежду демоните,
които се кръстят.
Бог е невинен, Сине.
А ти вземи и измий
всичко наоколо от себе си.
И помни, че хората сине са червеи,
които се мислят за змии.
Погледни наоколо и ще видиш
толкова много неща, още
толкова много неща, сине.
За да разбереш това,
което искам да изкрещя:
Бог е невинен, момчето ми.
Всичко е заради хората.
И най-големият грях, момче
е да бъдеш като тях.
Да бъдеш като тях!” *


 *Откъс от стихотворението на Мартин Карбовски „Бог е невинен”