За мен

Моята снимка
Здравейте, аз съм Деси, студентка по журналистика, трета година в НБУ. Това е моят блог, чрез който ще споделям личните си писания, произведения, впечатления и терзания, за всичко,което ме вълнува, впечатлява, натъжава и ...абе всичко, за което се сетя! Have fun ;)))

сряда, 8 юни 2011 г.

Автобус 102 - D`Angel

Качвам се в автобуса, дупча си билета и сядам до прозореца. Автобусът е почти празен, защото това е една от началните спирки. Часът е 08:15. Рано е и хората все още не са се разсънили. Поглеждам мъжът, който седи срещу мен – възрастен, около 60 годишен. Той е затворил очи –  явно използва времето да си доспи в автобуса. Облечен е с панталон, кожено яке и шапка с козирка. От време на време отваря очи за да погледне до къде е стигнал автобуса. До него седи жена с очила, облечена с черна пола до коленете, сако и ботуши. Тя държи вестник и чете някаква статия. Автобуса спира на светофара, поглеждам през прозореца към една кола която е спряла до него. Шофьорът пуши нервно цигара и поглежда към часовника си – сигурно закъснява за някъде. Жената до него се оглежда в огледалото и си слага червило. Светофарът вече е зелен и автобусът потегля. На следващата спирка се качват доста хора. До мен сяда майка с дете на около 4 годинки. Момченцето е с ръкавички, които се опитва да свали. „Мамо какво пише тук?”- пита детето майка си, сочейки някаква лепенка в автобуса. Майка му отговаря, че пише нещо на немски език, но тя не разбира какво. Тогава момченцето я пита на колко езика може да говори. След това детенцето поглежда към прозореца и вижда някакъв билборд на сладолед на клечка и веднага задава въпрос на майка си как се правят сладоледите на клечки. Докато слушам отговора на майката поглеждам на дясно, където седят момче и момиче. Не са заедно. Момчето е с гола глава и слушалки в ушите – слуша някаква доста силна музика и гледа страшно. Момичето до него е тъжно. Гледа през прозореца с насълзени очи и въздиша тежко. Аз продължавам да я гледам, а автобуса спира на поредната спирка. Качват се много хора, но погледът ми привличат ромско семейство. Майката държи бебе в ръцете си, а мъжът малко момиченце за ръка. Телефонът му извънява, той вдига и започва следният разговор на доста висок тон: „ Никъде го няма това дете, търсихме го навсякъде, няма го. Може вече да е умряло някъде. Отиваме към полицията да подадем сигнал, че е изчезнало и да го издирват.” Докато говори жена му го дърпа за ръката и прави знаци да говори по-тихо. Хората започват да се обръщат и да надничат един през друг за да видят въпросният мъж. Момиче си сваля слушалките за да чуе какво става. Три момчета прекъсват разговора си и поглеждат ромското семейство. Автобусът спира и аз слизам на спирката. По пътя към работното място си мисля за случилото се в автобуса. Какъв ли беше проблемът на тъжното момиче до прозореца? Възрастният мъж, който спеше дали не пропусна спирката си? Какъв родител трябва да си за да си загубиш детето?

Няма коментари:

Публикуване на коментар