Чувството за такт в музиката е необходимост, без него няма ритъм. В танца тактът е последователно редуване на равномерни движения, съобразени с някакъв ритъм. Разгледан не в музикален аспект обаче, тактът е умението да се проявява внимание при общуването с хората. Чувството за такт е комбинация от две неща – чувствителност и усет към емоционалното състояние на другия. Чувствителността е вродена, или я притежаваме или не, а усетът ни към другия се придобива и развива с годините. Развива ме го с житейския опит, който натрупваме, чрез новите запознанства и най-вече чрез общуването ни с хората. За всички е ясно, че едно от най-важните неща за успешно и смислено съществуване е умението да общуваш. За него можем да поспорим дали е вродено или се придобива, но е едно е сигурно – чувството за такт в общуването е като танца на двама партньори на танго. Ако и двамата са oвладели добре танца, движенията им отстрани изглеждат хармонично и красиво, те са като едно цяло. И обратното. Така е и при общуването – важно е да знаем кога и какво да кажем, кога да замълчим и как да постъпим за да не нараним или засегнем другия. Успешната комбинация между чувствителност и усет към другия води до точната преценка в начина по който реагираме.
Забелязала съм, че много малко хора владеят това умение да изслушват събеседника си и да не се съгласяват с него, без да нарушат добрия тон на дискусията. Чувството за такт не е да умееш да се съгласяваш с всичко, а именно обратното – да не си съгласен, но да умееш тактично да изразиш позицията си, без да осмееш или засегнеш опонента си. Чувството за такт е това, което ни възпира да изречем грозни думи в лицето на този, който ги заслужава, да спестиш неприятен коментар на този, който те е нагрубил или просто да премълчиш истината, за да не нараниш човека срещу теб. Тактичност е да напуснеш, ако не си желан, да си отидеш, ако мястото ти не е тук, да се въздържаш от намеса в чужди разговори, ако не те засягат. Във всеки един момент от нашия живот се изисква деликатност и проява на чувство за такт.
До голяма степен възпитанието ни помага да бъдем тактични, разбира се ако има такова и то е добро. Например в автобуса да отстъпим мястото си на по-възрастен, да поздравим с усмивка, дори когато не ни е до такава, да сме любезени, дори и ако сме просто касиерка в кварталния магазин. Да си тактичен не е лесно, но е едно безценно умение как да се държиш подобаващо в дадена ситуация. Нетактичният човек доста често си е такъв по природа, непохватен, настъпва и наранява, дори без да иска. Директният човек си казва всичко, но не с цел да нарани някого, а просто защото не вижда смисъл в извъртането на истината. Безцеремонният човек пък, каквото му е на душата, това му е и на устата, но не за да е искрен, а защото не му пука дали ще нарани някого с думите си. На старогръцки език „такт” означава „докосване”. Тактичният човек е този който умее да докосне, без да нарани другия.
Често пъти тактът успява там, където силата се проваля. „Спечели сърцата им и ще притежаваш всички мъжки сърца и кесии”, това казва лорд Бърлей на кралица Елизабет. Опитвайте се да победите, но и да спечелите доверието на тези, с които контактувате. Много хора са спечелили влиянието и силата си много повече чрез характера отколкото със способностите си. Но не бива да се прекалява с тактичността, защото в един момент тя се превръща в лицемерие. Тактичността е не да казваш всичко, което мислиш, а да мислиш всичко, което казваш.
