За мен

Моята снимка
Здравейте, аз съм Деси, студентка по журналистика, трета година в НБУ. Това е моят блог, чрез който ще споделям личните си писания, произведения, впечатления и терзания, за всичко,което ме вълнува, впечатлява, натъжава и ...абе всичко, за което се сетя! Have fun ;)))

четвъртък, 19 май 2011 г.

Чувство за такт - D`Angel

Чувството за такт в музиката е необходимост, без него няма ритъм. В танца тактът е последователно редуване на равномерни движения, съобразени с някакъв ритъм. Разгледан не в музикален аспект обаче, тактът е умението да се проявява внимание при общуването с хората. Чувството за такт е комбинация от две неща – чувствителност и усет към емоционалното състояние на другия. Чувствителността е вродена, или я притежаваме или не, а усетът ни към другия се придобива и развива с годините.  Развива ме го с житейския опит, който натрупваме, чрез новите запознанства и най-вече чрез общуването ни с хората. За всички е ясно, че едно от най-важните неща за успешно и смислено съществуване е умението да общуваш. За него можем да поспорим дали е вродено или се придобива, но е едно е сигурно – чувството за такт в общуването е като танца на двама партньори на танго. Ако и двамата са oвладели добре танца, движенията им отстрани изглеждат хармонично и красиво, те са като едно цяло. И обратното. Така е и при общуването – важно е да знаем кога и какво да кажем, кога да замълчим и как да постъпим за да не нараним или засегнем другия. Успешната комбинация между чувствителност и усет към другия води до точната преценка в начина по който реагираме.
Забелязала съм, че много малко хора владеят това умение да изслушват събеседника си и да не се съгласяват с него, без да нарушат добрия тон на дискусията. Чувството за такт не е да умееш да се съгласяваш с всичко, а именно обратното – да не си съгласен, но да умееш тактично да изразиш позицията си, без да осмееш или засегнеш опонента си. Чувството за такт е това, което ни възпира да изречем грозни думи в лицето на този, който ги заслужава, да спестиш неприятен коментар на този, който те е нагрубил или просто да премълчиш истината, за да не нараниш човека срещу теб. Тактичност е да напуснеш, ако не си желан, да си отидеш, ако мястото ти не е тук, да се въздържаш от намеса в чужди разговори, ако не те засягат. Във всеки един момент от нашия живот се изисква деликатност и проява на чувство за такт.
До голяма степен възпитанието ни помага да бъдем тактични, разбира се ако има такова и то е добро. Например в автобуса да отстъпим мястото си на по-възрастен, да поздравим с усмивка, дори когато не ни е до такава, да сме любезени, дори и ако сме просто касиерка в кварталния магазин. Да си тактичен не е лесно, но е едно безценно умение как да се държиш подобаващо в дадена ситуация. Нетактичният човек доста често си е такъв по природа, непохватен, настъпва и наранява, дори без да иска. Директният човек си казва всичко, но не с цел да нарани някого, а просто защото не вижда смисъл в извъртането на истината. Безцеремонният човек пък, каквото му е на душата, това му е и на устата, но не за да е искрен, а защото не му пука дали ще нарани някого с думите си. На старогръцки език „такт” означава „докосване”. Тактичният човек е този който умее да докосне, без да нарани другия.
Често пъти тактът успява там, където силата се проваля. „Спечели сърцата им и ще притежаваш всички мъжки сърца и кесии”, това казва лорд Бърлей на кралица Елизабет. Опитвайте се да победите, но и да спечелите доверието на тези, с които контактувате. Много хора са спечелили влиянието и силата си много повече чрез характера отколкото със способностите си. Но не бива да се прекалява с тактичността, защото в един момент тя се превръща в лицемерие. Тактичността е не да казваш всичко, което мислиш, а да мислиш всичко, което казваш.

сряда, 18 май 2011 г.

Чувство за мярка - D`Angel

Да умееш да правиш нещата с мярка е изкуство. Но ние хората сякаш не владеем това изкуство. Винаги сме изкушени да прекрачим тънката граница между допустимото и прекаленото. Винаги искаме още и още, винаги си казваме, че може още малко. Този наш стремеж към „още и още” доста често  ни кара да прекаляваме и да прекрачваме границата.                                                               
Често ни се случва да минаваме мярката, независимо дали става въпрос за ядене, пиене, удоволствие, говорене, печалба, загуба или гняв. В стремежа си да се докажем, да сме в центъра на вниманието, да покажем, че сме нещо повече от другите или просто да защитим принципите си, ние доста често прекаляваме. След втората чашка, когато вече сме пияни, ние продължаваме да пием, защото другите пият, защото ни е хубаво и искаме да ни стане още по-хубаво. След поредната загуба в казиното, ние продължаваме да залагаме и да губим повече, в стремеж да спечелим малко. Но почти винаги това води до обратния ефект. Нещо е хубаво когато е с мярка, когато се прекали то губи ефекта си. Ефекта се превръща в дефект. Изкушението е водещо у човека, той винаги е воден от това чувство да изпита удоволствие и с всеки следващ път то да е все по-голямо и все по-продължително. Не се задоволяваме с достатъчното, необходимото, а винаги искаме повече и повече. Може би цивилизацията е виновна, че сме загубили тази мярка. И то е защото лакомията – в пряк и преносен смисъл – най-много е развита у човека. За него няма някаква определена доза, мярка, или той просто не я знае. В следствие на тази нарушена мярка или по точно на липсата на такава хората стават алкохолици, наркозависими и дори убийци. Човек веднъж загубил чувството си за мярка, никога не може да го върне. Прекрачил веднъж границата на допустимото, тя става все по-широка и по-далечна за него, започва да си позволява и да прекалява все повече и повече, докато тя не изчезне завинаги.
         А човекът с чувство за мярка знае кога да спре, кога да замълчи и кога да продължи, знае къде е невидимата граница между допустимото и прекаленото и не я прекрачва. Гърците не случайно са казали, че последният и най-голям дар на Боговете за човека е чувството за мярка. Трябва да имаме мярка във всичко, дори и в скромността си. Но за жалост в днешно време са доста малко хората, притежаващи това чувство.
От друга страна пък стои твърдението, че ако човек никога, дори за миг не загуби чувството си за мярка, може и никога да не се почувства щастлив. Доказано е, че хората, които са по-  освободени, тези, които не си поставят граници и живеят за мига, са по-щастливи от тези, които се ограничават и са по-сдържани. Понякога човек наистина има нужда да се отпусне, да излезе от границите на нормалното и баналното и да се почувства свободен. Ако човек желае да оцелее във Вселена с безкрайни размери, то той не може да си позволи лукса да има чувство за мярка.
Но в края на краищата при всеки човек чувството за мярка е индивидуално и различно. Той сам за себе си трябва да си постави границите на допустимото и да реши дали изобщо да има такива. Но все пак според мен е добре човек да има някакви граници и чувство за мярка, ако не за друго, поне за това да разбере, че е прекалил и ги е прекрачил.

Усет за пространство - D`Angel

Пространство. Какво е то? Къде е то? Можем ли да го докоснем? Можем ли да го обясним? Може би малцина от нас са се замисляли и са си задавали тези въпроси. Ние сме сигурни, че пространството, като понятие съществува, но когато се опитаме да го обясним срещаме леко затруднение.
И така, днес, загледана някъде там в пространството, аз се мъча да го обясня. Виждам го, то е тук, навсякъде около мен. Аз съм някъде в него и то е някъде в мен. Поглеждам на ляво, на дясно, обръщам се и го виждам. Знам че е тук и че го има. Има пространство и то е в стаята ми, на терасата, навън, навсякъде. Безкрайно е. Всичко извън него е непознато и може би не съществува. Пространството е отношението на ориентация спрямо съществуващите „неща”. Без наличието на отделни „неща” пространството не би могло да съществува. Пространството се споделя едновременно от много живи същества. Всички те се нуждаят от ориентация и адекватна адаптация за да оцеляват в него. Нуждаят се от усет за пространство. В някакво отношение животните надминават човека по вроденото умение да се ориентират и да оцеляват в пространството. При хората това умение се придобива и развива в продължение на времето. Въпреки че обитават едно и също природно пространство, човекът и животните нямат един и същ пространствен опит.
Едно от най-опростените разграничения на пространството е двумерното деление на вътрешно и външно пространство. Вътрешното пространство, това е нашето лично, собствено пространство и всичко извън него е чуждо, непознато и попада в графата външно пространство. Много често хората употребяват израза „не ми нарушавай личното пространство”. Това разбира се, не бива да се разбира буквално, защото няма точно определени и измерими граници от къде до къде се разпростира личното ни пространство. Външното пространство също е неизмеримо и неопределимо. Няма ясна граница къде точно свършва пространството и започва т.н. отвъд него. С очите си ние не сме способни да видим тази граница и да надникнем отвъд пространството, но също така и не сме сигурни за неговото съществуване. Пространство е представа за нещо съществуващо извън нас, то не се възприема за нещо пълно, а като такова, което може да бъде изпълнено.
Друго разделение на пространството според мен е на реално и нереално. Нереалното пространство е именно интернет пространството, където много от съвременните тийнейджъри живеят. В това свое виртуално пространство те живеят, уреждат си срещи, общуват, играят, дори отглеждат виртуални домашни любимци и ферми. Усетът им за реалното пространство намалява и се свива единствено само до мониторът, който толкова малък, побира едно огромно нереално пространство във въображаем свят. Представата за реалния свят на хората, които прекарват живота си във виртуалния, се изкривява и те престават да забелязват живите хора и природа около тях. Те почти забравят да се хранят, да дишат и да живеят. Доказателство за това е една корейска двойка, която уби тримесечното си бебе, докато перфектно отглеждаше виртуалното си такова.
Като трето разделение на пространството може да бъде на въздушно и земно. Въздушното пространство е това, което е над нас, небето, въздухът, облаците. Земното е всичко това под него, това, което е на земята. Общо взето където и да сме, ние сме заобиколени от пространство, било то външно, въздушно, лично, интернет и прочие. Нещото, което трябва да направим е не да се опитваме да го докоснем, да надникнем отвъд него или да го обясняваме. То е тук, има го и това е факт. Трябва да се стремим да го усещаме и да развиваме усета си за него.

Усет за време - D`Angel

Какво е време? Ако никой не ме пита, знам какво е време. Ако трябва да обясня на питащия – не, не знам.” – Свети Августин. Времето е едно от най-ценните блага, с които можем да разполагаме и да имаме. Ако имаме време, ние сме способни да постигнем всяка една цел, която си поставим. Времето е абстрактно понятие, ние не можем да го докоснем или да го видим. Но можем да го измерваме, в секунди, минути, часове, дни, месеци, години и т.н. Ние не можем да го спрем или да го задвижим. Времето е тук и сега. То продължава да тече и никога няма да спре. Дори батериите на нашия часовник да се изтощят, времето ще продължава да си тече и да отмерва секундите и часовете. Дори и да не ни се иска да преместим календара от датата на рожденния ни ден, това няма да попречи на дните да отминават.
Но да имаш само време не е напълно достатъчно. Трябва да притежаваш и усет за време. Трябва да умееш да усещаш времето, да го използваш правилно и да го цениш. Усетът за време не е заложен с нашето раждане. Той се придобива постепенно с нашето израстване. С раждането си, едно бебе не е способно да разбира времето, да го усеща и да го измерва. То не познава цифрите, не влага смисъл в непрестанното местене на стрелките и тракането на часовника. С течение на времето ние започваме да придобиваме този усет за време и да го развиваме. Започваме да ценим времето си и да се стремим да го управляваме. Започваме да следим стрелките на часовника и да бързаме за някъде, защото времето все не ни стига. С нашето израстване свободното ни време започва да става все по-малко и по-малко и да ни трябва все повече и повече.
Усетът ни за време се променя в различните ситуации. В случаите, когато чакаме някого за среща или стоим на дългата опашка за да платим тока, сякаш времето тече доста по-бавно от обичайното. В случаите, когато сме изнервени и непрекъснато поглеждаме към часовника, а той сякаш е спрял, усетът ни за време леко ни подвежда - времето минава бавно, когато го следим. В обратният случай пък, когато ни е приятно и сме спокойни, когато сме с любимия човек например, времето минава сякаш неусетно и никога не стига – отново усетът за време ни подвежда. Ето това е тънката разлика между понятието време и усетът ни за него. Времето винаги си тече с едни и същи темпове, никога не спири и никога не се забързва, просто усетът ни за време се променя.
Ако погледнем по-обширно на понятието време, като епоха например, също можем да забележим някои различия в усета ни за него. Има хора, които са доста далеч от времето, в което живеят. Хора, които отказват да приемат и да разберат новите технологии и развиващия се свят. Тези хора са избрали за себе си да живеят в един друг свят, малко или доста по-назад във времето. Обратният пример пък са хората, които се опитват да изпреварят времето. Например съвременните тийнейджъри, които толкова бързат да порастнат. Като обобщение за това Шекспир е казал: „Времето върви различно, за различните хора.”
Според мен не трябва нито да прибързваме, нито да изоставяме назад във времето. Не трябва да се стремим да го изпреварваме или да го спираме, а да вървим напред заедно с него. Времето винаги ще го има и то винаги ще си тече с едни и същи темпове, независимо от нашите изоставащи календари или пренавити напред часовници. Нещото, което трябва да контролираме е усетът ни за време. Трябва да се стремим да използваме времето си ползотворно и да го ценим, защото „който е спечелил време, той е спечелил всичко”.

"Съвършеният човек търси недостатъците в себе си, а нищожният – в другите." - D`Angel

Според Конфуций човекът, търсещ всичко в себе си е съвършен, а този, който го търси в другите – нищожен. Какво е съвършенството и съществува ли изобщо то? Това е въпрос, на който само един съвършен може да отговори. Според мен няма съвършени хора, съвършен е само Бог. Ние цял живот се стремим към съвършенство, но мисля че все пак не ни е дадено да го достигнем. Съвършеният човек е безгрешен. Няма безгрешен човек, следователно няма и съвършен. Всеки прави грешки. Ние сме на този свят за да грешим, да се учим от грешките си и от тези на другите, да ги търсим в себе си, а не в другите. Това е дългият и труден път на съвършенството, по който всеки се опитва да върви.
Българската поговорка „Това, което сам си направиш, никой друг не може да ти го направи” е много подходяща  за случая. Всичко, което се случва в твоя живот, малко или много зависи само и единствено от теб. Може би съвършенството се крие именно в това да осъзнаеш, че ти си шедьовърът на собствения си живот и че всичко в него зависи преди всичко от теб самия. Когато човек е достатъчно сигурен в себе си и в собствените си възможности, когато очаква от себе си нещо голямо и вярва, че е способен да го постигне, той наистина би могъл да го постигне. В този ред на мисли мисля, че поговорката „Когато много силно искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства за да го постигнеш” е доста на място. Да, според мен понякога наистина се получава така.
След като вече уточних, че според мен не съществуват съвършени хора, нека погледнем другите, а именно несъвършените. Това сме всички ние, това си ти, това съм и Аз. Всички имаме недостатъци и всички правим грешки, важното обаче е да осъзнаваме и да търсим причината за това само и единствено в себе си. Когато нещо се обърка, първо погледни себе си, осъди себе си, а не другите. Кажи „извинявай сгреших, не съм прав”, а не „ти си виновен”. Нищожните хора никога не са виновни, те винаги търсят и намират причината в другите. За тях виновник за неуспеха е съдбата, родителите, учителят, който имал своите любимци, а той не бил сред тях, шефът, който никога не го забелязъл, приятелите, затова че не разбират чувството му за хумор и така нататък. Списъкът е безкрайно дълъг и вината винаги е в някой друг.
         Човек не се ражда съвършен или нищожен. Той сам избира по кой път да тръгне, дали по трудния и дълъг път на            осъвършенстването или по по-лесните, всички останали. Човек сам решава какво да прави с живота си и как да го живее, той сам държи химикалта и пише своята история. Никой няма правото да му я отнеме и да започне да пише вместо него. Хенри Форд е казал „Независимо дали си мислите, че можете или че не можете, и в двата случая сте прави”. Когато човек не иска да направи нещо той е пособен да измисли хиляди причини да не го направи, също може да измисли и безброй много оправдания за това, защо нещо не се е получило. Но когато намериш тези причини в теб самия, това вече те прави „по-голям” човек, със стремеж към съвършенство. Не трябва да се страхуваме от съвършенството, така или иначе ние никога няма да го достигнем. ;)


Keep smiling - D`Angel

 В една песен на групата „Трамвай №5” се пее „Не знае никой преди колко века разбудила е тя човешкото в човека..”, „човека тя привързва към човека..”. Да, става въпрос за усмивката. Усмивката не струва никакви пари или кой знае какви усилия, но тя ни дава много. Тя обогатява този, който я получава, без да ощетява този, който я дава. Тя трае само миг, но споменът за нея може да трае цял живот. Тя ободрява изморения, окуражава обезкуражения и е светъл лъч за тъжния. Усмивката е най-добрата противоотрова за тъгата и тревогата. Тя не може да бъде купена, измолена, взета назаем или открадната, защото тя е нещо, което няма стойност, ако не е дарена от сърце. Именно този, който не се усмихва, най-много има нужда да получи твоята усмивка.
Колко пъти на ден се усмихваш? Два? Три? Може би десет? Няма значение, важното е да е искрена, да е от сърце, да идва от вътре. Когато тя е фалшива, изкуствена или иронична се познава много лесно. Да тя пак е усмивка, но не твоята, някак си не стои на твоето лице. В България сякаш сме свикнали по-често да се присмиваме, отколкото да се смеем. Да се преструваме, че сме щастливи, че сме добре, че всичко е ОК. Но за да се усмихнеш не ти е нужна кой знае каква голяма причина, да си богат, известен или да е световният ден на усмивката, напротив – усмивката е най-ценна именно когато не си много ок, но имаш силите да се усмихнеш. Да кажеш не съм богат, не съм известен, не съм и много щастлив, но имам семейство, приятели, здрав съм, жив съм. Усмихвам се!
Това, че живеем в един труден и забързан свят и човек няма време дори да се усмихне, изобщо не е така! Напротив – винаги има време да се усмихнеш. Събуждай се с усмивка, вдигай телефона с усмивка, човекът отсреща ще я види в гласа ти, усмихвай се на всеки, на улицата, в автобуса, в магазина. Бъди сигурен, че освен че твоят ден ще стане по-хубав, по-лек и усмихнат, ти ще направиш деня и на другите такъв. Не се страхувай да даряваш усмивки, никой не ги отказва, въпреки че не винаги ти отвръщат. Усмивката е нещо обикновено, което помага по необикновен начин.
Представете си поредният лош ден... Събуждате се след кошмар и виждате, че будилникът не е звъннал, а закъснявате за работа. Още от сутринта всичко върви наопаки. Опитвате се да си оправите косата, но тя стърчи непокорно в различни посоки. Накрая я връзвате, само и само да спестите още някоя мъчителна минута пред огледалото. Излизате и още от входа сте намокрени от невнимателни шофьори в дъждовния ден. Искате да влезете в колата колкото е възможно по-бързо, но ключовете не искат да се покажат от чантата. По някое време отивате в офиса и разбирате, че това ще е най-натовареният ден от седмицата. Нищо не може да ви помогне в този момент... Освен усмивката. Докато си седите намръщени до високата купчина от папки, забелязвате как един колега наднича зад компютъра си и доста настоятелно ви се усмихва, дори и глупаво. Но някак си това те кара и ти да се усмихнеш, поне за миг да забравиш за купчината папки и работата, която те чака, да се сетиш че може и да си на работа, денят да не е започнал много добре, но може би утре те чака едно много по-добро утро. И така някак си една усмивка може да промени деня ти, настроението ти, живота ти.
Не трябва да забравяме, че колкото и да ни е трудно понякога, колкото и да ни се струва, че положението не може да стане по-зле (а то винаги може), то със сигурност може да стане по-добре. И то само с една единствена усмивка, получена от някого или дадена от нас. Някак си по-лесно е да се усмихваме, отколкото да се мръщим, усилието е по-малко. Все пак необходими са ни едва 17 мускула за да се усмихнем и почни три пъти повече за да се намръщим. Keep smiling and go ahead!


Млад в BG - D`Angel

 
Часът е 06:00. 
Будилникът над главата на Иво извънява.
Трябва да става. За лекции. 






Едвам отворил очи, той става бавно и се запътва към банята. Измива очите си, зъбите, бръсне се и отива в кухнята.


 

Отваря хладилника, но уви – той е почти празен. 
Ядосан Иво го затваря и започва да обува маратонките. Няма да се закусва. 



 

На вратата още, бърка в джоба на дънките и изважда шепа стотинки. Последните. Припечелени от нощните продажби на вестници по булевардите на София. Явно и за билет няма да има. 








На вън още е тъмно. „Дано не се качи контрола” – моли се Иво, докато чака на спирката автобуса. 



 

В автобуса си мисли за дългия ден, който го чака, с надеждата да свърши добре.  








Пристига в университета... Тръгва си...  




 
 Купува от будката един вестник с обяви за работа – ще трябва да се изкарват пари, няма как. Загражда две, които са по неговата специалност – трябва вече да спре с почасовите и да се захване с нещо сериозно. 
 

Запътва се към посочения адрес. И почуква на вратата на офиса...









След като работодателят разбира, че Иво няма никакъв стаж по специалността, направо му се изсмива в лицето и го отпраща.









Леко отчаян, но все още амбициран да си намери работа, Иво не се отказва. Само, че вече е време за обяд, а той даже не е и закусвал. Отива в най-близкото заведение, с надежда да хапне нещо малко.




И най-вече евтино. Уви! Най-евтиното в менюто за ядене е една салата, която е 4,59 лв. 





 Иво преброява стотинките – 1,36лв. И за кафе няма да има. 




 



Излиза гладен и още по-амбициран да успее на следващото интервю за работа. Трябват пари!




 
„На първото място нямах успех, на второто може и да имам” – мислеше си Иво, гледайки високата бизнес сграда.



 


Да, ама не! И тук Иво нямаше успех! „Нямате стаж, съжалявам.” – с тези думи работодателят изпрати нашият герой. 




 

А той с наведена глава и невъобразимо ядосан си мислеше: „Как да имам стаж, като никъде не искат да ме вземат на работа? Къде да го направя този стаж???” 






 
По път за спирката, телефонът на Иво извънява. Негови познати го канят на купон. Щяло да бъде много яко и щели да му помогнат да забрави за проблемите. Недостатъчно убеден, че утре ще може да стане за лекции, Иво се съгласява и отива на купона.


 
Там го посрещат приятели, които още от вратата го привикват на терасата, за да изпушат заедно един „коз”. Иво се съгласява, с идеята, че настроението му ще се пооправи. Поне за днес. За тази вечер. Пък утре ще му мисли.

 
 Напушени и доста развеселени момчетата се връщат обратно на купона. Изпиват няколко бързи водки, защото устата им е леко пресъхнала. След това, някаква група непознати момчета на Иво, му предлагат нещо бяло. Кокаин? Амфетамин? Никой не знае. Продават го за „кока” – 120лв. за грам. 

 
Черпят го, понеже е нов клиент – първият път винаги е безплатно. Дават му прозрачното пликче с белия прах, като го инструктират да се почерпи малко и да им го върне после. 


 
Иво, доста замаян и неадекватен вече, отива в тоалетната. Изшмърква две линии и излиза. Пие една водка на екс и решава да си тръгва от купона. Вече е доста зле. В суматохата обаче той забравя да върне пакетчето бял прах на собствениците. Те обаче – не! 


 

Веднага го настигат още във входа и започват да го удрят с юмруци. Свличат го на земята.


 

После с ритници. В корема. В главата.... 

 

 



Иво лежи, безжизнен на пода, а от главата и устата му се стича кръв. Те взимат пакетчето бял прах от джоба на дънките му и си отиват. Връщат се обратно на купона. Иво също си отиде. Но не от купона. Отиде си завинаги.




Държавата е България.

Мястото е Студентски град.

Снимките са инсценирани.

Но реалността е такава!


Последна цигара - D`Angel

Последна цигара и повече няма да мисля за теб.
Последна цигара и всичко забравям.
Преглъщам дима на цигарата,
с него преглъщам и теб.
Последна цигара с последен спомен за теб.
Последна цигара и последна сълза.
Последна, кълна се,
кълна се в теб!



20.10.09г.
15:01ч.

Ще си отида - D`Angel

И аз ще си отида,
когато завали,
измокрена и уморена ,
от сълзи и моята любов.
И аз ще си отида,
когато ти ме спираш,
когато ти не искаш,
когато ти ме заобичаш.
Ще си отида,
а ти ще чакаш мен,
да дойда,
да се върна,
да те прегърна и да те целуна.
Аз няма да се върна,
а ти ще чакаш любими.
И ще ме обичаш,
така, както никога,
така, както винаги,
така, както аз винаги съм искала,
и така, както никога не съм получила.

23:55
25.06.2010г.

А можеше да бъда само твоя - D`Angel

А можеше да бъда само твоя.
Но ти не пожела.
Само твоя и ничия друга.
Но ти никога не пожела.

Любовта ни е трудна,
И недостатъчна.
Но тя е силна
И истинска.
Любовта ни е от време на време,
През месец или два.
Но нея я има.
Има я и винаги ще я има.
Някъде там, през месец Май,
Тя ще ни чака на терасата.
Аз ще бъда твоя,
И ти ще бъдеш мой.
Ще бъдем заедно,
И ще бъде хубаво.

Но времето ни за любов изтича.
В чакането да те видя
И живота ми бавно си отива.
Единственото на което се надявам
Е времето.
Пясъкът в часовника да не свърши.
А с него и нашата любов
Да си отиде.

А можеше да бъда само твоя.
Но ти не пожела.
Само твоя и ничия друга.
Но ти никога не пожела.


29.04.10г
14:28ч.

Лудост - D`Angel

Очите, мокри от сълзи
виждат само теб и твоите
удари, нанасяни върху мен.
Сърцето, изтръгнато и
захвърлено някъде там,
вече не бие.
Умът, изгубил се
по пътя на любовта.
Любов, която прилича
повече на лудост.
Лудост, която ме кара
да изкрещя.
Болеше ли те,
когато го правеше?
Поне малко?
Болеше ли?
Колкото повече те намразвам,
толкова повече те заобичвам.
Колкото по-голяма е болката,
толкова по-силно е желанието
да се върна.
Да се върна и да
получа от същото,
само, че повече,
по-силно и по-дълго.
Кажи ми, че си влюбен,
така както аз,
кажи, че ме мразиш.
Аз знам, че това означава,
че ме обичаш.
Знам го!

вторник, 17 май 2011 г.

Ръбът -- Чарлз Буковски



твърде много твърде малко

твърде дебел
твърде слаб
или никой.

смях или
сълзи

мразещи
любещи

непознати с лица като
гърбовете на
кабърчета

войски тичащи по
улици от кръв
размахвайки бутилки от вино
промушващи с байонетите и чукащи
девици

някакъв стар човек в евтина стая
с фотография на М. Монро

има толкова самота по света
че можеш да я познаеш в бавното движение
на ръцете на часовника

толкова уморени хора
увредени
или от любовта или от липсата й.

хората просто не са добри едни с други
едни с едни.

богатите не са добри с богатите.
бедните не са добри с бедните.

страхуваме се.

образователната система ни казва
че всички можем да бъдем
победители с дебели задници.

не ни е казвала
за живота на улицата
и самоубийствата.

или за ужаса на някой
който тъгува на някакво място
сам.

недокоснат.
незаговарян.

поливащ някакво растение.

хората не са добри едни с други.
хората не са добри едни с други.
хората не са добри едни с други.

Предполагам, че никога няма да са.
Не ги моля да са.

но понякога си мисля за
това.

мънистата ще си се нижат.
облаците ще се заоблачават
а убиецът ще обезглави дете
като да му вземе сладоледа.

твърде много
твърде малко

твърде дебел
твърде слаб
или никой

повече мразещи от любещи.

хората не са добри едни с други.
може би ако бяха
смъртта ни не би била толкова тъжна.

междувременно аз се заглеждам по млади момичета
стъбла
цветове на шанса.

трябва да има някакъв начин.

със сигурност трябва да има някакъв начин за който още
не сме се досетили.

кой ми даде такъв ум?

той плаче
той иска
той казва, че има шанс.

той няма да каже
"не."